Очите ми рисуват картина,

видях я такава върху слънчева рефлуксия,

хубава като жена, която пие жадно лимонада!

Море слънчогледи – без приливи,

без бягащи слънчеви зайчета и солена подмолност,

тежко приседнало, притихнало сякаш под пладнето...

Отгоре – пчели пренасят прашец,

въздухът – наелектризиран, високоволтово напрежение.

Любовни откоси между тях. Къси съединения.

Над жълтата шир бос притичва вятър.

Шегува се. Жълтурковците се смеят.

Пчелите полудяват от опиума на настроенията.

По пътя оттатък, изливащ се в ниското,

дето реката се нежи, развъжда риби и крие вирове,

там изведнъж се появява момиче на велосипед.

Къдрите му бронзират от вятъра, пишат

послания, луничките му се пръскат нагоре,

всичко плува в слънчогледовия казан! Градусите кипят!

И Ван Гог не е нарисувал толкова прелести –

момиче на колело, забодено в нива,

а в нея – стръкове слънце, любовни пити и оранжеви къдри!

Дай, боже, всекиму, да се гмурне

в такова видение, да ослепее от щастие и да не иска

да слезе от върха на Дървото на живота до залез слънце!