Когато Луната разроши,
тишината на нощта и стане страшно,
тогава звездите сякаш слизат на земята,
за да целунат всеки за \"Лека нощ\" със пламъче.
Когато диханието секне дори за миг,
за всеки му до жалява за живота.
Спомня си за всички отишли си,
а липсващи до смърт в живота му...
Но иска да остане, тук на света,
дори без тях да му е празно,
а живота да е повече от непредсказуем /понякога/.
А рошавата Луна тогава започва да сресва косата си.
И всяка глуха, тежка тишина
се отразява като тътен всеки звук,
че чак стените в стаята ми потреперват.
Тогава всеки нощен сън сякаш секва.
Когато си тръгне тъмната кралицата,
на Земята, хората, Луната-
тогава знай, че сутрин трябва,
да се усмихваш от благодарност, че си жив
/че си се събудил./
04.07.2014 година
Галина Петрова Данкова