(Да се чете меко, протяжно и напоително - по възможност с кърпичка).

Ех, кметичке, поетно ти пиша –
тъй започнах, така и ще спра...
Дядо Роско желае да диша,
а пък виж го – провесил глава.
 
Уж съм с толкова многу таланти
пък са буфнах да ставам пуйет.
Глей – във колко прекрасни поанти
от колеги добри съм проклет.
 
Явно трябва дисаги да сбирам
и да тръгвам – далече-далеч,
щото вече почти не разбирам
как се пише изискана реч.
 
Погледни само – кви кументари?!
То – умрял да си, пак шъ умреш,
ако, тъй де – с очите си стари –  
съ навреш да четеш, да четеш...
 
Онзи ден дядо Омир ми рече:
– Споко, брат – благородно, със финт. –
Има място за тебе, човече,
заделил съм ти връх, на Олимп.
 
Соломон – тоя мил мой съветник –
вместо с притча, с любов подчерта:
– Като тръгваш от дом на клеветник,
от краката изтупай прахта!...
 
От колегата Шекспир получих
тая нощ прозорлив SMS,
чак дордето се съмна го учих –
обладан и от чар, и финес.
 
Бе написал: „Дори да си бял сняг,
да си хладен ти, колкото лед,
от клеветници, знай – запомни, брат –
не умее да бяга човек...!”
 
Ама аз, кметке, тръгвам – шъ бягам,
ми... не бива така да стоя,
щом отвикнал съм плам да раздавам,
а пък грея – ей на! – ш`изгоря...
 
Той и Лев Николаевич вика:
– Ти си огън бе, мойто момче,
а изкуството трябва да блика,
вместо кръв – вътре в теб – да тече...!
 
Да тече, ама... то се изтече
през една валпургиева нощ,
та добрият ви дядка е вече
и без атомче творческа мощ.
 
Ако питат за мене, кажи им:
– Дядо Роско пое във зори.
Сигур крачи из райски градини
и със дух – но свободен – твори...!
 
– Как така?! – ще се вайкат напето...
– Ей така, отлетя – яко дим,
но където да иде момчето,
най-обичаше Бдимци и Бдим...
 
Ох, забравих – на мойта съседка,
(по съм тъмен – за нея – от мрак)
даже нищичко в мен да не светка,
обещавам – да бъда маяк!