Криво ми става, боли ме и сякаш умирам права, когато приятел ме нарани. Болка стиска гърлото, дъхът ми спира, ръцете ми са извити, а краката треперят, подкосени и всеки момент ми се струва, че ще рухна и земята ще ме погълне от срам и безсилие. Неочаквано е!... Като забит в гърба нож. Силите ме напускат, отпускам се и предавам собствената си вяра някъде в безкрая на нищото. Главата? О, тя ще се пръсне от мисли и въпроси за непознати, несъществуващи грешки и вини… Терзанията нямат край! После идват някакви извинения, обяснения, оправдания, търсене на истината…Сигурна съм, че и теб понякога те блъска нещо от рода на:„Нима приятелството се гради на услуга, на поемане на чужди задължение, на връщане на заеми, на плащане на сметки, на изготвяне на алиби, на даване на съвет, на подадена ръка“… После едно „благодаря“ не чуваш, но пък едва ли го правиш за това, след като другият е всичко за теб. Лошото е, че ако ти се наложи нещо, не можеш да разчиташ на този човек. Тогава той няма време – зает е, има си друга работа или някъде ще ходи, страхува се от бъдещи последствия или от общественото мнение, пази си хляба и какво ли не още ще родят оправданията му… Как да не боли тогава? И защо по дяволите пак и пак се случва? Обица след обица… Тя виси тежко и дърпа надолу и се получава същото – един след друг, едно и също нещо - действията се повтарят, а резултатите са непроменени… Нима всички приятели на света са разбрали, че аз или ти сме глупави патки, че имаме слабост и са решили да ни използват до дупка?... Ето и сега! Не е важно какво съм направила за някого, какво и колко съм дала, как съм изгубила сили или пропиляла време, нерви, средства, знания, дали съм болна или здрава… Не е важно, защото човекът иска нещо и разчита на теб… Боли крайният резултат, когато виждаш, че си успял, че си помогнал, че благодарение на теб е станало хубаво, добро, положително, красиво и ти става драго, защото приятелят е получил висока оценка, намерил е изход от задънена улица, върнал е дълг, спасил си го в труден момент от въжето и… Ти си доволен, радваш се с него, все едно е станало с теб самия, но точно тогава той те изненадва с упреци и ти заявява, че не си свършил това, което е искал, че не ставаш за нищо, че си некадърен, дори че не си приятел, че му завиждаш, че не го обичаш, не го разбираш… После почва едно тупане по гърдите, че ако не бил той, то ти нямало да свършиш нищо… Ето видите ли, той се е справил сам, а ти дори си му попречил да свърши нещата по-лесно и по-бързо. А сега, де - угодия никаква! Идва ти като шамар… Болката? Тя е различна, но винаги неочаквана, непонятна, неразбрана, защото…Как да ти обясня? Ще ме разбереш само, ако си изпитал същото, но аз не ти го пожелавам. Не искам приятел да те предаде, да те обиди неоснователно, да те излъже, да те ограби. Ако го стори, той не е бил приятел, а враг, вмъкнал се тайно в къщата ти или под кожата ти и там смуче като кръвопиец доброто от теб, за да го използва в един момент срещу… теб. В такъв момент се чудиш къде си сбъркал, как да постъпиш, как да го умилостивиш, да го разбереш някак си, да го запазиш… Дори се извиняваш! Но това е твоя друга грешка, защото точно това вдига неговото самочувствие и убива твоето. Ставаш негова собственост, намира слабото ти място и почва да те манипулира отново и отново… Някой беше казал:“Убий глупака с мълчание!“ и може би е прав. Покажеш ли му грешката, едва ли ще те разбере. Приемеш ли нещата от смешната им страна, ще реши, че му се подиграваш, без да вникне в смисъла на казаното, на действията ти или на премълчаното. Но той едва ли е глупак, след като е постигнал целите си, след като ти си свършил нещо вместо него, след като благодарение на теб се е издигнал…Глупакът всъщност излизаш ти, че си дал нещо от себе си, а той се е възползвал от него. Това не е подсъдимо – сторил си го доброволно, защото си вярвал, че приятелите постъпват точно така… Вече започваш да си  мислиш, че това хората сме странни същества, да, странни – така излиза! Мислим си, че светът се върти около нас и всички са длъжни да ни играят по свирката. Освен това на всяка цена искаме, задължаваме другите, обвиняваме ги или ги използваме, без да даваме нищо в замяна, дори и сметка, че можем да ги нараним. Е, сигурно има и изключения, но аз не попаднах на такива през живота си. За всяко сторено добро получавах ритник под коляното, лакът в ребрата, дръпнато ухо, лъжа, грубост, обида, зословене зад гърба си, клевета, доноси, изневяра… Да изреждам ли още? А може би не съм правила добро или не съм била приятел на ниво според другите - с връзки, пари и повече възможности?... Дали пък не съм сънувала или съм попаднала на някой остров в друг свят, на друга планета, където животът е някак си друг и човекът е повече вълк, отколкото агне?... Всъщност какво искам и защо? Може би е по-важно какво давам, а не какво получавам! Пък и, за да бъде човек щастлив, няма нужда да му отвръщат с нещо, било то заплащане на стореното добро, на зова за помощ, за някаква услуга... Не са нужни и благодарности! Който има душа, той я раздава на ония, които нямат, нали? А и, ако ние сме истински приятели, пак ще простим, защото така сме устроени или възпитани. Болката няма значение! Тя е от някого, на когото държим, на когото вярваме и за когото сме сигурни, че рано или късно все ще разбере що за хора, животни или птици сме… Тогава може и крила да ни порастат, но днес - болката тежи и навярно ни прави по-силни, по-умни, по-добри…

18.02.2015, Рая Вид