Зад една изкривена представа за сън
всички пориви стихнали вече заспаха.
Посивелият облачен покрив навън
се превърна в моя бленувана стряха.

Затъмнените в залези слънчеви мисли
трансформират отново деня във мъгла.
Помня всички предишни преддверия чисти
но забравих, че \"някога\" свършва \"сега\".

Навярно безнадеждността си препарирам,
за да раздвижа сетивата закърнели,
през лудостта си нови петолиния намирам,
към тях неизживените ми ноти са поели.

Течението на прошареното ми очакване
носи фикс - идеите, удавени в дъжда.
Под куполът на тишината хладно е
и радостта мимолетна прелива в тъга.

След всички фази на бодящо отчаяние
сърдечният ми епицентър днес е атрофирал.
Поемам нов живот от твоето дихание,
но твърде много пъти вече съм умирал.