Днес е необикновен ден, голям празник - рождения ден на първата ми внучка. Връщам в съзнанието си лентата назад.  Преди 32 години - беше делничен ден, мисля  че четвъртък и бях на работа.
            В 14 часа телефонът, който е на бюрото на колежката, иззвъня и тя  прие радостната новина. Като чух, се разревах с глас. Колежките взеха да ми честитят и да ми се чудят и колкото ме питат защо плача, аз повече надувам гайдата. Странен плач!Рева с глас и нареждам колко се радвам, а сълзите ми - цял порой се стича по лицето ми.Това огромно вълнение, избило по този начин, сигурно беше не само, защото посрещах първата внучка, а защото нещо в живота ми се променяше - ставах баба. Бях някъде към четиридесетгодишна, нямах още и снахи, камо ли да говорим за внуци. Един мой доста по-възрастен колега, дядо на двама внука, пословичен с любовта си към тях, започна да ме бабосва: „Бабо, Ано, туй, бабо, Ано, онуй”. Аз не се сърдех, но колегите много му се караха. Едва когато станах баба, разбрах какъв дълбок смисъл и какво чудесно пожелание ми е отправял с това обръщение. Трябва човек да изпита тази неописуема радост да имаш внуци, а да не говорим и за правнуците. От цялото си сърце желая и вие да я изпитате. Такова вълнуващо посрещане имаше честта само внучката, буквичката на баба. Така се случваше внуците, още трима юнака, все се раждаха в делничен ден и уж статистиката сочи, че децата се раждат повече през нощта, моите внуци идваха на бял свят все през деня. Колежката ми съобщаваше радостната новина, аз я посрещах с вълнение, но спокойно. Дали има друга баба като мен? Явно, че това беше радостен плач от голямо вълнение. Все пак това беше първата внучка. Много се радвах и когато се роди и първия ми правнук. И макар и вълнението, и радостта ми да бяха огромни, та това не е шега работа - първи правнук, не можех да се разплача така, както тогава...