Боже, каква вина имам, че циганин съм се родил? Слънцето и небето не са ли за всички, та не мога и аз да им се порадвам?... Тия въпроси мира не ми даваха и колкото повече време минаваше от живота ми, толкова повече се уверявах, че съдбата ме е белязала с черен въглен, който не се трие с нищо, ама с нищо…

            \"На тая земя не е важно как изглеждаш, дали си бял или черен, каква религия изповядваш, къде живееш, а колко струваш като човек - дали си добър или лош.\" Това бяха думите, които запомних от баба си Айше. Проста жена беше, ама ги редеше едни, не ти е работа. На пазара все стоеше, преди дървени лъжици продаваше, а после плодове - диви круши и ябълки, набрани лично от нея в гората до махалата. Очите й шареха насам-натам, ушите й все наострени бяха, но каквото чуеше, го помнеше. На нея съм се метнал! Въпреки беднотията, честни бяхме, не крадяхме, но петното\"мангал\", лепнато ни от незапомнени времена не можахме да изтрием никога... Ей, на – Асен се казвам – име като на българин, ама кой ти гледа името, гледат откъде си, какво имаш в джоба, на кого си човек...
            Помня, малък бях, на училище тръгнах, ама още тогава - за всички деца крив и грозен бях - черен съм бил, миришел съм... Будала съм бил, та не съм се сетил да ги питам за кучетата и хамстерите, дето ги гледат в апартаментите си, те не миришат ли?. Блъскаха ме, гонеха ме, обиждаха ме, не ме пускаха да играя с тях.. Криво ми беше, плачех, криех се в ъглите, после се свивах и жално скимтях като ранено псе на бабиното топло рамо. Тя въздишаше, галеше главата ми, прегръщаше ме и говореше тихо, кротко, нежно като на голям човек:
            - Натискай си парцалите, дете, трай си... На лошото с добро отвърни, усмихни се... И гледай да се изучиш!... Народът се юрнал по чужбина да ходи, та да печели... Цигани ще останем само тука, цигани – помни ми думата!...
            Мама беше чистачка в общината, ама все й се караха, като ме водеше там, та затуй ходех при баща си. Той работеше във „Вторични суровини” и аз се свивах между старото желязо и хартията, а когато никой не ме виждаше, ровех с любопитство там, в отпадъците. Само да знаете какви неща се изхвърлят! И сега, като голям, се чудя на акъла на хората… В началото прелиствах книжките с картинки, после се прехвърлих на старите букварчета и читанки, а накрая започнах да чета приказки, приключения, фантастика и дори стигнах до по-сериозни книги. Имаше такива за история, философия, география, биология и аз научих толкова много неща от тях и за страната си, и за света, че не разбрах как съм пораснал. Желанието ми за знания беше огромно и нашите не ме спряха. Явих се на изпити като частен ученик, взех диплома за средно образование и после кандидатствах история - тя ме влечеше най-много...
            Може и различен да съм от другите, но съм човек! Вас лъжа, мене истина, ама само не разправяйте, че ги редя като дърт циганин!
            Та, тръгнах пеш за столицата. Знам, лудост беше! Дни наред вървях, на стоп се качвах, под дърветата спях, с корени и плодове се хранех, но стигнах... Изкъпах се на язовир Искър, а после отидох и се явих на приемните изпити. За общо учудване на всички познати и роднини, взеха че ме приеха и настаниха в общежитие. Живях заедно със студенти от арабските и африканските страни и се разбирах добре с тях.
            Следването обаче беше трудно, трябваха такси за семестрите, пари за учебници и за храна. Нямах избор - хванах се на работа като хамалин. На друго място не успях – все ме гледаха подозрително и свиваха рамене... Изморявах се много с носенето на мебели по етажите на блоковете, но трябваше да докажа на себеподобните и на себе си, че и аз съм човек, че мога да бъда като останалите...
            Млад бях, кръвта ми кипеше, харесвах жените, влюбвах се, но нямах време за мечти, а и кой щеше да ме иска такъв – никакъв, освен някоя от моята черга... Отдадох се изцяло на учене и работа. Когато взех документа за завършено образование, сякаш свалих огромен товар от плешките си. Усмихнах се и закрачих по-смело, исках дори да покоря света. Уви, не знаех, че трудностите тепърва ме очакват и не аз, а животът и светът около мен ме сграбчиха яко за гърлото...
            Търсенето на работа като учител беше ходене по мъките. Подавах аз документи, отивах на интервю, а там някакъв директор ме оглежда от главата до петите и се мръщи.
            - Чужденец ли си? – ме пита, сякаш не чете името и родното място, написани в молбата ми.
            - Не! – отвръщам – Ром съм. Това има ли значение?
            - Има! – казва оня – Как ще учиш децата на история, та ти знаеш ли що е история?
            Е, гордост имам в изобилие и си тръгнах… Явих се на друго интервю. Там ми гледаха дипломата под лупа, правиха справки и проверки в министерството... Що ли? Ахааа! Още малко и в затвора ще ме пратят за фалшифициране на документи. Това ли унижение трябваше да преживея?...
            На третото място направо ме отрязаха:
            - Длъжността вече е заета.
            Не на мен тия! Като е заета, защо след три дни обявата пак излезе във вестника?

            Не издържах и отидох в селото на баба. Цяла седмица висях пред общината, докато видя кмета.
            - Така и така – започвах аз – Господин кмете, познавате семейството ми, виждали сте ме тук като малък – баба ме гледаше. Нищо лошо никому не съм сторил. Дайте сега една препоръка, че да започна работа като даскал някъде.
            -Каква препоръка, бе? – вика ми оня – Учител се става с тапия… Ако искаш работа, ей на - имам нужда от някой да ми доведе апашите на медните жици. Ти ги познаваш, от твоите  братовчеди са...
            Аз братовчеди нямам тук, ама иди му разправяй – сложил всички мургави под един знаменател и се перчи. Кмет!... Какво да правя? В рамка ли да си закача дипломата или в огъня да я пратя? Показах я на началството, а той си знае своето:
            - Заври си я нейде!
           И да се оплача, кой ще ме чуе?... Замислих се. Така и така съм дошъл дотук, я поне да разгледам наоколо, може пък да излезе нещо! 
           Вървях по прашните улици с напукан по дължина и ширина асфалт и цъках с език. Не вярвах на собствените си очи. Двадесет години не съм идвал, а селото никакво - западнало, мръсно, буренясало и къщите – едни срутени, изоставени... Права беше баба – цигани само останали и тук-там грохнали бабички от другите, дето с единия крак в гроба са вече... Нейната къща никаква я няма, а гората - изсечена. Видях едно от хлапетата да се мотае и да ме гледа с любопитство. Попитах го:
          - На колко години си?... Можеш ли да четеш? 
            То мълчи и клати глава. Ясно! Прост баща, прости деца. Много не му мислих. Върнах се при кмета и почнах отдалече.
            - Слушай, кмете – казвам му аз – Въобще не се шегувам. Видях,че училището е унищожено, няма и църква тук, но деца има колкото искаш. Ти, какво, в престъпник ли искаш да се превърне всяко едно от тях? Разреши ми, мога да помогна! Трябва ми само едно помещение – зала ли, изоставен склад ли ще е, но да е на сушина. Ще направя хора от тия мургавите, дето си ги отписал, тъй да знаеш! Не ти искам парите! Ще си намеря някоя от празните къщи, там ще живея. Ти ще имаш грижа само за храната на малките и за моята...
          Той гледаше през мен в нищото, с един такъв празен поглед, че чак ми призля, но като разбра, че съм сериозен, сви рамене. Старото читалище с библиотеката в него се оказа празно и неизползвано отдавна. Събрах всички деца от селото, изчистихме помещенията за една седмица. Наредих ги след това по масите и доволен, им се усмихнах. Първото нещо, което им казах, беше:
          - Нека се разберем още отсега. Аз и вие, независимо какъв цвят е кожата ни, сме преди всичко хора и сме равни помежду си. Нуждаем се както от слънце, вода и храна, така и от образование… Без знания, човек е като слепец и то гол, и бос. Ще бъда ваш учител, ще ви науча да четете, пишете и смятате, ще ви запозная с историята и географията и не само това – ще разберете как да обичате и пазите родината ни. Който от вас смята да кисне в затворите за кражба, лъжи, убийства, наркотици, сводничество, побой и всякакви други престъпления, да забрави завинаги. Страната ни има нужда от подем и ако не са останали хора, които да мислят за нея, запомнете, че ние също сме нейни деца, тук сме родени и ще се грижим за нея. Трябва да си помагаме и да сме единни за всичко!
           Не бях свършил, когато усетих, че някой ме дърпа за ръката, а някъде отдалече бабиният глас се носи като народна песен:
           - Ей, я ставай!... Чуваш ли, ставай!... Тук да не ти е хотел?
           Скочих като ужилен и се огледах… Хм! Ама, че сън!... Пред мен стоеше някаква възрастна жена, ама добре облечена и бяла – истинска българка. До нея подскачаше русо момченце и ме мереше с любопитство от главата до петите, сякаш бях двупотопно изкопаемо. Какво да ви кажа? Няма да се оправдавам - заспал съм на някаква пейка в парка, а непознатата ту ме бута, ту ме дърпа… Пооправих дрипавите си дрехи, погледнах към слънцето и изръсих едно нескопосано извинение на старицата. Тя ми се усмихна и ми подаде шепа жълти монети. Не ги взех, а рекох:
           - Госпожо, може да съм циганин, но и аз съм човек, гордост имам… Не прося, не крада, работа си търся…
            - Неблагодарник!- изръси тя, обърна се, тръгна и задърпа детето след себе си, като продължаваше да мърмори нещо, засягащо човешката ми същност.
            Моя милост въздъхна и пое по пътя на неизвестното си окаяно бъдеще…

 Рая Вид, юли 2015