Летяла си една сврака от град на град, от село на село и откъдето минела, все клюки разнасяла и поразии на хората правела. Така стигнала до гората. Запознала се с всички нейни обитатели и разбрала кой какъв е, какво прави, къде ходи, с какво се храни, къде живее. Завидяла изведнъж на лисицата за рунтавата й опашка, за топлото кожухче и четирите крака. И взела, че се замислила как да й напакости, какво да й стори, как да я очерни, та никой вече да не я погледне – нито животните, нито птиците, нито ловците. Накрая решила и първо прелетяла над гората, а после закрякала с грозния си глас:
            -  Гра... Гра! Лисицата е хитра, ама аз съм по-хитра от нея…
            Всички си имали работа и никой не я чул. Ядосала се свраката, за втори път разперила крила над дърветата и закрещяла отново:
            - Гра... Гра! Умница съм голяма, живея в града и съм видяла, и чула много неща, а лисицата е проста – разхожда се само по селата, из полята и само пречи в гората…
            Животните и птиците си имали работа и не обърнали внимание на грозното грачене. Отново се ядосала свраката и този път стиснала човка и леко полетяла към лисичата дупка. Рижата умница тъкмо излизала оттам. Спуснала се светкавично клюкарката към нея и я клъвнала по главата. След това се издигнала нагоре и се спуснала отново надолу. Този път дръпнала лисицата за опашката и отскубнала част от нея. Накрая кацнала на гърба й и започнала да я кълве където свари, като от време на време само повтаряла:
            - Ще ти дам аз на теб една пухкава опашка… Ще видиш ти златно кожухче, кога ме няма… Ще има да взимаш хубава козина… И краката ще ти изкълва, проклетнице такава, и очите ще ти избода… Пък нека всички ти се смеят!…
             Горкото животно се въртяло и не знаело как да се отърве от нахалницата. Не смеело дори да викне някого за помощ, та да не разберат позора й другите животни и птици.
            Точно в този момент се чул изстрел. Свраката залитнала и паднала мъртва на земята. Лисицата отърсила кожухчето си, плюла си на петите и хукнала да бяга.
            Един ловец метнал след малко пушката си през рамо, като ядосан си мърморел:
            - Пуста лисица! Откога я дебна, а тя пак ми избяга… Дано не се разсърди бабата! И тази година ще остане без топло елече… Поне успях да накажа оная грозна сврака, дето мира не ни даваше цяла година и все нещо крадеше от двора и крещеше като луда…