Веднъж средата на нощта през есента

край езерото ми, в моята гора

Луната мина и се спря,

заслуша се, в на моята Душа гласа.

Аз пеех тихичко, но от сърце,

и плитките разплитах с две ръце,

и славеят ми подари перце,

а пеех тихичко, и от сърце:

„Косите ми са буен водопад,

очите ми, блестящ са звездопад,

Сърцето крие порив млад,

живея тихо в моя таен свят.

Ръцете ми здрависват се с простора,

а тялото обвито в страстна флора,

със птиците закачам се на двора,

с вятъра опитвам да поспоря

Аз нося, неспокойната душа

на самодива, обсебена от ярост дива,

която с пороя от мечти отново се завива

и в нежност сладострастно се превива.”

Веднъж средата на нощта през есента

край езерото ми, в моята гора

Луната, несъзнателно запя,

песента на моята Душа.