Помниш ли студа и самотата?
Пожела да ги убиеш - ти!
Бяха ми се вплели те в душата...
Ти ги скъса – смях, за мен, роди!

Но дочу го споменът заспал
за една несбъдната надежда -
завидя, че моят смях е цял
спомена ...и мъка занарежда...

Сложи я на бледите ми устни,
в корена на моите коси,
в мътното на погледа ми пуст
и в сърцето ми я приюти...

Ти видя я, толкова голяма-
мислеше, че гони те лавина...
За смеха, роден от теб, забрави...
Той, останал сам, се пак спомина...


Антоанета Александрова