Ако на рамото й пак не беше плакал
да си се хвърлил от балкона двеста пъти.
Разбрах, от песните ми пак си се оплакал
и си казал, че не са в стила ти..

Да не ми беше вдигнал телефона
с думите, че не съм ти близка.
Веднъж ти да бе загубил в спора,
само, защото знаеш, че го искам.

Да не бе стягал примка около врата си,
да беше казал, че вярваш в чудесата,
да не бе строил преграда пред дома си,
да бе открехнал поне мъничко за мен вратата.

Разбрах, на рамото й пак си се оплакал,
била съм груба и надменна.Колеблива, чужда.
Колко още трябваше да чакам
някой ден от мене да изпиташ нужда?

Не си харесвал местата, които посещавам,
а все наблизо е паркирана колата ти.
Разпитвал си дали чрез него отмъщавам?
А се сърдеше, когато аз ровех из нещата ти..

Гледаш настрани, когато доближавам,
ако те заговоря, започваш да нехаеш.
И колкото по-далечен си, осъзнавам,
толкова по-силно ти ме желаеш.