Понякога и тъгата нуждае се от дом.
Понякога,
         насъскана и груба, 
               в душите ни снове.
Прониква в сърцата ни със взлом
и с умовете ни,
      опръскани във мъка,
                   прекарва часове.
 
Друг път тихо се промъква, непоканена.
Настанява се уютно и попива във сълзи.
И от разбитите ни блянове нахранена,
като студена мантия по вените пълзи.

Е, понякога я викаме на помощ, ний сами,
да ни откъсне от безжизнения цикъл на скръбта.
Правим го, когато студ в душите ни търни,
да ги стопли с остатъците от загубената доброта.

Домът, в който тя живее е сив и тесен,
непочистен от болка и умора.
Но някъде там, в горчивата И плесен
има лек за сърцата на близките ни хора.

И ние им даваме от него тъй успешно
както захранваме със обич и нашите сърца.
Разчитайки напълно безпогрешно,
нейното присъствие по техните лица.

Тъгата - тази скрита, груба сила.
Едно чувство раждащо неподправена любов.
Винаги, когато тя, отнейде се е появила
заобичваме живота такъв какъвто е: 
                               - Прекрасен, но суров! 

Нехайко