От толкова кралици ми се гади,
запечатали акъла си във рамки..
Превзети замъци, измислени засади,
от затворени във кула самозванки.

От хищници. С нечувани таланти.
От бледи копия. И котешки походки.
Позиращи кокетно с малките си чанти...
Изкуствен смях, муцуни - все находки!

И все избирани от най-елитните,
малтретирани душевно познавачи.
А под прозореца зачакала е съвестта им,
когато нощем в самотната си \"кула\" плачат.

Те никого не чакали. Така говорят.
Самодостатъчн били са си. Дали?
Подгизнала душата им, в която ровят,
но нищо не намират... нищичко... нали?

Подписана е с маркер глупостта им.
Сами избрали са фалшивата среда.
Не можеш и да съжалиш невинността им,
тя отдавна хвърлена е във калта.

Не могат да изтрият слабостта си.
Мислят, че са силни но грешат.
Единствено воюват със страха си,
безсмислено живота си да продължат.

На сърцето са поставили прегради,
Ако се влюбят, знаят, че ще изгорят.
От толкова кралици ми се гади
От този мръсен и материален свят.