Последни капки лято отпивам. Още парят.
Преситена от жега, очаквам хладина.
Треви обезцветени с небето разговарят
и молят милостиня от влажна тишина.
И хубавото време понякога омръзва.
Една и съща равна, гореща синева
като безкрайна кърпа очите ми превързва.
Едни и същи късни, червени зарева.
Суши на бавен огън солените ми длани
ветрецът анемичен, останал без душа.
Дърветата са тъмни, вежливи великани
(или поне такива реших да си внуша).
Отвсякъде нахлува, като талаз, умора.
Лениви тротоари, горещ до смърт асфалт.
Отпуснати, стопени, невъзмутими хора.
Дори морето пее с умислен контраалт.
Отивам на брега му и ровя стръвно пясъка
за миди, раковини и морски чудеса.
Ще скрия вътре лятото, магията му, блясъка
и в другите сезони с любов ще пренеса.