Придърпвам със усилия товара,

отново е пред моята врата,

усмихвам се замислено, присядам,

дали ще иска някой да му споделя…

безсмислено е, аз съм дърто куче

и хората ме знаят - ще се справя,

когато техните товари ме улучат,

понасям ги на гръб и продължавам,

понякога достигам и предела

на моите чертички от „безкрайност“,

съдбата уж ми дава, а ми взема,

но аз съм дърто куче, чак до крайност!