Пета глава.
Можех да стоя с часове на тази тераса. И ми бе спокойно и уютно, а идващата буря ме настройваше романтично. Належащите въпроси, които ме разкъсваха отвътре, вече не ми се струваха толкова важни. Бях тук! Независимо от обстоятелствата покрай които се озовах. Утре щях да го видя, да прекараме известно време заедно, но за всеки случаи предпочитах да не си рисувам разни сценарии.
Каквото трябваше да се случи, то щеше да се случи. Изключих честотата на моята реалност за да се влея в неговата. Годините на очакване, лудо надбягване, сълзи и самосъжаление бяха далеч зад мен.
Цял живот бягах. Бягах от себе си. Бягах от него. Бягах от брака си. От всичко, което ме потискаше. Бягах от любовта си. Отричах я. Тъпчех я и й се противопоставях. Но ето че се завърнах. Поех огромен риск с идването си, или губех или печелех. Средна положение нямаше. Исках и имах правото да узная най - изконната, най- голямата истина в живота си.
Бях сигурна в много мои предчувствия, а в още толкова бях несигурна. Имах правото да чуя и да знам. И за пореден път се запитах, възможно ли вечно да се живее в страхове, тайни, и отрицание.
Бурята отвън настъпваше агресивно, като в синхрон с душата ми и реших, че е време за баня. Станах и пътьом към спалнята съблякох роклята от себе си и когато натиснах бравата за да влезна вътре, сърцето ми биеше до пръсване. Пристъпих леко вътре и светнах лампата.
Неговата стая! Боже!!! Стоях и гледах като омагьосана леглото му, бюрото, гардероба. От вълнение чак ми се зави свят. Леглото бе застлано със синьо шалте и в стаята се носеше аромат на чисто, свежо и на любов като че ли. И на парфюм Тиери Мюглер. Запазената му марка. И внезапно изпитах порив да се мушна в тези прохладни, уханни постели и да заспя спокойна между тях. Всичко бе приготвено сякаш за мен. Грижливо и с мисълта, че някой ден, рано или късно ще дойда. Ще влезна в тази стая и щом го направя веднъж, после ще бъда безсилна да си тръгна.
Чакал ме е ден след ден, година след година, твърдо убеден, че ще се появя. Ще се материализирам, тук в неговата спалня. И при тази мисъл сърцето ми спря. За миг, за вечност. И сигурно завинаги. Беше жестока и болезнена мисъл. Хвърлих още един поглед на стаята, с вече с прояснено зрение.
Докоснах леко всяка вещ, прокарах ръка и по хладните чаршафи, за да попия присъствието му. Усещах го влудяващо. Неговата стая. Неговата светая светих. Тук хора не се допускаха. Аз бях изключението. Отворих гардероба за да си потърся тениска, като се опитвах да си спомня някои от тениските, които съм виждала да носи. Преобладаваха тези в синьо и бяло и бяха подредени прилежно. Прокарах ръка през тях така, сякаш го докосвах и потръпнах.
Ръката ми сама се спря на една тъмносиня фланелка и внимателно я издърпах от купчината.
В другата част на гардероба бяха окачени ризите му. Обичаше тези на райета, отново решени в синьо и бяло, официалните ризи, костюмите, вратовръзките, всичко бе наредено като по конец. Докосвах дрехите и всяко риза и всеки костюм ми навяваха спомени. Лавина от спомени. И ръцете ми се възпламеняваха от допира на материите, трепереха и вече плачех. Бе мъж с много силно присъствие и оставяше ярък отпечатък навсякъде след себе си.
Мобилният телефон иззвъня отново. Беше Той. С вътрешните си радари винаги усещаше моите настроения, четеше душата ми и си ровичкаше из нея свободно, ако и да болеше. Въобразявах си, че съм свикнала с тази болка.
Само си въобразавах.
- Прекрасна? - чух топлия мек кадифен глас в ухото си - Предполагам, че вече си вечеряла и се каниш да влизаш в банята. Забравих да ти кажа, че можеш да спиш в моята стая. -
Изумих се!!! Все едно ме наблюдаваше отнякъде.
Само дето не допълни, че всичко е готово. Четях ли и аз безпогрешно в душата му? Май да! Отдавна имах такива подозрения и оттам идваха всичките ни недоразумения. И за да е по- сладък подкупа, вмъкна загадъчно:
- Утре ще пием кафе!!!
Затворих за миг очи и го видях как се усмихва широко през телефонната слушалка.
Следва продължение
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2025 uFeel.me