Райна изтръпна. Вратата на апартамента беше леко открехната, сякаш някой току-що се беше изнизал през нея, бързайки нанякъде или за нещо. Отиде само до магазина и добре си спомняше, че заключи след себе си. Не срещна никого по стълбите. Асансьорът? Кой знае защо беше блокиран някъде по етажите и трябваше да върви пеш до третия етаж. Не беше много, но кръста я болеше, заради стара травма и тя нямаше друг избор…
            Пристъпи бавно и бутна вратата, а тя зейна като пропаст пред нея. Двоумеше се дали да прекрачи прага или първо да повика полиция. Точно в този момент го чу. Не можеше да бъде! Нали беше повреден? По дяволите!  Не разбра по шума движението му. Мисълта й работеше бързо и я стрелна като някаква мълния. Нямаше време за въпроси и догадки. Злосторникът щеше да се измъкне! Прецени, че надолу е по-бързо и се учуди сама на себе си – изтърча като малко момиченце до площадката и отвори прозореца. Изчака малко, но навън нямаше никого. Явно закъсня! Есента се блъсна подигравателно в лицето й и прати по вятъра един пожълтял лист от дърво. Нямаше време да се радва на красивите му багри. Трябваше да се връща. Вратата на жилището й зееше грозно. Беше сама. Синът и със семейството си живееше в провинцията. Съпругът й получи преди няколко дни бъбречна криза и постъпи в болница. Не можеше да разчита на него в този момент.
            Въздъхна и влезе в нещото, което наричаше дом, но сега не приличаше на такъв. Беше просто обърнат с главата надолу и осквернен… Нещо я стисна за гърлото, а в хола я лъхна чужда миризма. Носът й беше чувствителен, а мъжът й се шегуваше често, че с него прилича на полицейско куче. Надушваше отдалече мириса на цигари и алкохол и не можеше да скрие порока си от нея. Дори се плашеше когато Райна усещаше къде и какво готвят живущите в блока. Но сега? Нямаше парфюм. Въздухът беше непознат – някак тежък, натрапчив, чужд далечен, обсебващ, тягостен, промъкнал се неканен като собственика си…       -
            В стаите беше пълен безпорядък. Чекмеджета и вратички стояха отворени, някак увиснали, а дрехите разхвърлени по пода. Недоумяваше. Какво по дяволите са търсили? Нямаха пари, нито бижута, пенсионери бяха и едва свързваха двата края…
            Остави покупките на масата… Не смееше да мръдне повече в тая бъркотия. Някакво възмущение, смесено с погнуса се опитваше да я обхване цялата и да я закове на едно място. Не се уплаши. Тръсна глава, извади телефона от чантата си и набра номера на районното управление.     
            Скоро патрулката пристигна, а двамата дежурни полицаи направиха оглед, изслушаха я и съставиха протокол.            
            - На пръв поглед не липсва нищо – така им каза, но когато си тръгнаха, тя едва не подскочи от изненада, плесна се по челото като се сети  и изрече на глас:  
            - Ами да!... Книгите!           
            Погледна. Нямаше ги. Бяха в един сак. Така ги взе от издателя. След три дни предстоеше презентация на романа й…            
            Изхвърча като стрела. Полицейската кола беше още долу, пред входа на блока. Служителите на реда я чуха как крещи, но не разбираха нищо от обясненията й. Нещата изглеждаха сериозни и трябваше да я изслушат отново. Райна пое въздух и започна да разказва:
            - Написах роман… В него обаче има много истини за престъпления, корупция, безхаберието на хората. Предстоеше представяне пред публика след няколко дни. В интернет тече реклама за книгата, както и анотация, и рецензия към нея… Някой може да се познал… Боже, пак ли? Минаха толкова години…Няма ли край?...  
            По-късно писателката се обади на издателя си. Поръча сто екземпляра от книгата и отложи с един месец премиерата. След това се зае с разхвърляния апартамент. Престоеше й много работа. Искаше да изчисти мръсотията и да я завре в миша дупка, ако трябва…  
            В същото дежурните полицаи си говореха в колата:     
            - Няма свидетели – каза единият.  
            - На мен ми прилича на добре скроена история – добави другият – Ще гръмнат медиите, романът ще нашуми и авторката ще спечели много от това. Може и филм да направят…
            Двамата обаче не знаеха една малка подробност. Райна беше вложила хиляда лева в тази история. Беше ги спестявала цяла година от даване на частни уроци по български език и математика. Не искаше нищо друго в замяна, освен истината да излезе на бял свят, а явно някой се страхуваше от нея. Но пък, така написан, романът й стоеше някак недовършен. С това нахлуване в дома й, трябваше да започне всичко отново – и догадките, и разследванията и новите разкрития… Крайно време беше!           
            Редакторът и издателят вече бяха вдигнали ръце от тази писателка. Те нямаха нито думи, нито думата. Тя си плащаше, а епилогът трябваше да се промени и продължи…

Рая Вид, 09.09.2016