Глава Осма

Не знам колко съм спала, но рано призори се събудих. Трябваха ми няколко минути за да се ориентирам точно къде съм. Ослушах се, но апартаментът тънеше в тишина, а денят отвън нахлуваше мрачен, дъждовен и недружелюбен. Хм, дали господинът се бе прибрал, запитах се, но не посмях да стана от леглото. И да си беше вкъщи, нямаше как да разбера, ако и да ме глождеше любопитството. Наострих уши-нищо! Само тишина и капки дъжд. Лек хлад ме пролази отвътре и придърпах нагоре чаршафите с мисълта да си полежа още мъничко. Къде ли бях зафучила снощи роклята си? Последно си спомях, че май я зарязах в банята, или поне така си мислех докато погледът ми не попадна на нея. Беше грижливо изпъната на стола отсреща и готова за обличане. Подскочих цялата. Мамка му! Значи е влизал в стаята без да го усетя! Олеле! Блокирах на това място, защото имах навика да спя с отметнати завивки, пък и нали нямах долно бельо, но нито за миг не допуснах, че неговата мъжка чест ще свали гарда си пред една спяща полугола жена. Е, предполагам, че малко или много гледката го е провокирала, но моята кръв кипна в случая. Леле, всичко е видял, но нямах време да се вайкам. Реших, че този ден ще разпердушиня всичките си планове и ще говоря и ще правя това, което мисля. И щях да се въздържам да задавам тъпите си въпроси. Защото вече имах отговор на тях. Той винаги така правеше. Оставяше ме сама да отгатвам, буташе, навираше истината в очите ми, настоятелно и не се отказваше докато не я проумея. Огледах отново стаята с неясен и тих копнеж и с ужас установих, че ще ми е трудно да се разделя с нея. Трябваше да ставам, часът показваше Осем. Посегнах към роклята за да я облека и изневиделица отдолу изскочи малка цветна бележчица. И на бележчицата пишеше следното: \" Добро утро, Прекрасна! Искрено се надявам, че тази нощ си спала добре и си се чувствала комфортно. В осем и тридесет ще те очаквам в кухнята за да пием кафе! \" и вместо подпис бе нарисувал едно усмихнато човече. И ето сега, след почти дванадесетчасова разлика ние щяхме да се срещнем отново лице в лице, в една съвсем различна обстановка и да изпием кафето си заедно. А след кафето, един Господ знаеше! Може би трябваше и аз деликатно да благодаря за всичко, да взема ключовете си и да тръгна. Щеше ли да направи опит да ме задържи? Щях ли да остана? В този момент чух тихите му стъпки в коридора-отиваше към кухнята за да приготви кафето. Онова толкова очаквано кафе, за да го изпием най-сетне двамата в една дъждовна, мрачна събота сутрин. Изругах се наум, че съм си тъпанар, и че всичко което е направил досега то очевидно е било за мен. Хвърлих един последен поглед на стаята за да се уверя, че я оставям в ред, поех си дълбоко дъх и тръгнах към кухнята. Сърцето ми щеше да се пръсне от обич, нежност и от всички емоции, които се изливаха навън. Пристъпих плахо вътре. А той вече ме чакаше, привидно спокоен, овладян и с вперени топли кехлибарени очи в моите.

Следва продължение