Днес някак си лениво ме прегръща
с разтеглена, унила, късна нежност,
на лятото рушащата се къща
на есента в златистото крайбрежие.
Опипом и безчувствено познавам
разпадащите тръпки на простора.
Приемам ги и просто осезавам
една пикантно-сладостна умора.
Омайна е пред есен тишината.
Така естествено ме завладява.
Като усмивка, мамеща нататък,
където времето не ме познава,
но аз съм любопитна да го видя
и непознатото не ми е страшно.
Сезонът се преструва на обиден,
а аз изпивам слънце - пълна чаша
и утолявам жаждата първична
за всичко неживяно, но познато.
Светът изглежда много по-различен
когато го приемаш чрез душата.
Когато се оставиш да те носи
магията на търсещото чувство.
Потъваш в езерата от въпроси
и отговаряш просто - чрез изкуство.
И нека сетивата са измама,
и нека всичко бъде нереално
По-хубаво от тази ленност няма,
която ражда новото начало.