Оставиха ни пак в стаята сами.
Неловкото мълчание сновеше помежду ни.
Отдавна знаехме, че нещо ни дели,
всички мили обещания са само думи.

Ти прости нелепата ми мисъл,
не си виновен, че вярвам във доброто.
Телефонът светва. Някой ти е писал.,
към теб поглеждам с края на окото.

Разтривам с пръсти настръхналата кожа.
Нахално ме обсебваш, не ти прави чест.
А колко исках да съм твоя... Можех...
Беше грешка да се влюбвам в жест.

\"Онзи още ли те търси?, питаш. Дали си струва...
Искаш ли ме? Кажи ми преди да отговоря..
Веднъж завинаги отречи и ме напсувай,
сърцето си към теб накрая да затворя!

Различни сме. Както мракът, светлината,
както пясък и вода, като зимата и лятото.
Душата ти е празна. Предпочитам самотата.
Привличането бе по-кратко от очакваното.

По-красиво и по-кратко от соната....
Защо ти позволих да ме изпращаш...
Колко удара ще понесе съдбата....
Колко още пъти с мен ще се захващаш...

Едно мълчание в средата ни разделя.
И двамата си пречим - излъгани, сърдити.
Не струваш! Тихата лъжа е моята постеля,
Забравата... е моята молитва.