И нощта не ти влияеше така,
мислиш ли, че всичко е случайност.
Няма нищо за разбиране сега,
дори когато се презирахме до крайност.

Оставихме се пак на случайността,
но знаехме, че тя не съществува.
Никой не призна, че е сгрешил...
Никой не призна, че му се влюбва...

Не съм казала, че искам да е вечно.
Малкото останало желание в мен изтече.
Напосоки се разпръсна като течност..
Вразумих се. Не искам да се сбъдваш вече.

Вече не говорехме като преди.
Общите познати разправят, че съм луда.
Но проблемът не е във това, нали?
Все тая. Не съм твоя, няма никога да бъда.

Беше хубаво да мисля, че си струваш...
( И за момент не съм те лъгала в това).
Откраднаха ми думите, недей да ги купуваш.
Пожълтели са, в очакване на пламнала искра.

Не беше чувство. Не исках да се връща.
Беше нещо между его и не знам какво си.
Беше порив, нуждата да ме прегръща
някой, който ударите с лекота да носи.

Беше нещо. Сложно... И без определение..
Добри сме. Още във зародиш го убихме.
Сега отдай се на измислено презрение,
докато бурята отново в мен не стихне.