Мечтая си за теб както Орфей за Евридика,
топлите спомени шептят ретроспективно.
О, Любов неземна, плаха и неудържима,
приласкаваш ме нежно в обятия далновидни.

Ти - Сирената на моето жадувано битие,
пленяваш ме със глас трептящ и неустоим.
Думите ти страстно ехтят всред вселенски ветрове,
укротяваш боговете със гласа си несравним.

Аз те чакам в замъка на самотата,
чакам своето серафично привидение.
Космическият Хаос сътворен от Любовта ни,
подслонява сенките на общото падение.

Но ти - Сирена на платоничната химера,
предоставяш ми изумруда на Смъртта.
Уханието ти се просмуква през самотните ми двери,
прокълната сублимираш към соларната земя.