-Спаси ме, спаси ме, ще падна, на върха на планината съм!

-Стига си викала, точно пред теб съм – Радо я гледаше с досадно изражение – Писна ми да те следвам в твоите тъпи игри, ще кажа на всички, че не искам повече да ме карат да те забавлявам! Радо се обърна и заслиза, нервно надолу по хълма. Кая припкаше след него и сълзите ú се стичаха по бузите. Тя ги замазваше с едната ръка, а с другата се опитваше да хване ръката на Радо.

-Не искам да живеят у нас, а сега и на вилата ги водим. Когато нашият баща умря, ние не сме ходили при други хора -Майката на Радо го прегърна нежно и постави леко дланта си върху устните му.

-Ела седни до мен, знаеш, че от известно време, аз и бащата на Кая сме приятели. Тя е изгубила майка си преди повече от година, много им е тежко и тъй като, и ние сме сами, реших, че може да се съберем заедно, за да си помагаме.

-Добре си ни е само двамата – Радо я погледна подозрително- мамо, ти да не би да си влюбена  в този човек!?!

- Предполагам, но се нуждая от твоята помощ и одобрение, да бъдеш до мен, сине, ако сгреша ти си по-умен и ще ме напътстваш, става ли - Радо се изправи гордо и прегърна майка си и я потупа по гърба.

-Не съм сигурен, че той е достатъчно добър за теб, но…..ако направиш грешка, ще ти се скарам, както ти на мен, когато бъркам. Съгласен съм да опиташ, но при едно условие, да не ме притискате да се занимавам с това момиче!

Скоро след този разговор майката на Радо и бащата на Кая, заедно с тях двамата, се събраха под един покрив.  В началото беше трудно, на моменти и непоносимо. Децата се караха непрекъснато,. Трите години разлика между тях си личаха от километри, сякаш бяха много повече. Кая беше чувствително дете, живееше в собствен свят. Понякога търсеше внимание, някой с който да сподели игрите си, сълзите си и тревогите. Майката на Радо внимателно подхождаше към нея и се опитваше да замести майка ú доколкото е възможно. Момчето се отнасяше грубо и с пренебрежение към малката. Тя от своя страна намери начин да го отбягва и да не му се пречка пред очите. С времето нещата се напасваха от само себе си. Родителите изградиха семейството, което искаха, а децата построиха свои светове в които скриха липсите си.

Изминаха осем години през които, семейството на Радо и Кая, стана, почти истинско. Той влезе в ролята на по-голям, доведен брат, а тя съвсем естествено се остави на неговите грижи и наставления и тъкмо, когато те вече се опознаха и може да се каже, че стана, и приятели дойде  раздялата.

-Кая, за твоето бъдеще е добре да заминеш и да учиш в чужбина, майка ти искаше така – бащата през цялото време отбягваше погледа на дъщеря си.

-Не ме ли искате тук – пошегува се тя!

-Не, не – майката на Радо стана и прегърна момичето – Не милата ми, майката ти е оставила една  сума пари за твоето образование и нейната последна воля е такава, но ако ти не искаш да заминеш може да използваш тези пари, както пожелаеш.

Радо седеше безмълвен и за първи път от както живееше с Кая и баща ú ги почувства, като истинско семейство. Той не искаше нещата да се променят, не искаше Кая да заминава, защо ли не искаше…

Кая отговори по-бързо, отколкото всички очакваха.

-Време е за промяна, както казва Радо не може все някой да ме спасява да не падна от „върха на планината“. Заминавам!

За по-малко от два месеца всичко беше уредено. Есента дойде и Кая напусна дома си, пое към своето „бъдеще“ с много надежди и колебания. На Радо му оставаше една година в университета и след това магистратура. Той вече знаеше, къде ще я запише, но не казваше на никого. Заминаването на Кая се оказа най-тежкия момент от живота му, като изключим смъртта на баща му. Тя му липсваше повече от колкото той самия предполагаше. Липсваха му сутрините, когато тръгваха за училище, обедите, когато се чуваха, вечерите, когато излизаха с приятели. Липсваше му нейното мълчание, вечно блуждаещия ú поглед, това че винаги, когато ходеше се спъваше, дори и по гладка повърхност, бръщолевенето ú, когато му разказваше какво сънува, нейните предчувствия, понякога натрапчиви мисли за извънземни сили, вечно развалените и слушалки за телефон. Моментите в които се налагаше да слушат музика от неговите, долепени един до друг в автобуса. Тази липса в живота на Радо го накара да се замисли за загубите, затова как съдбата понякога разрушава и разбива всичко на парчета, за да ги подреди отново някой ден, но в друг ред. Майката забелязваше промяната у сина си, но не обелваше и дума за това пред бащата на Кая. Като жена и беше ясно, че Радо има чувства към момичето и те не са просто привързаност.

Цяла година разговорите на Кая и Радо по интернет не спираха, по всякакво време на денонощието,  от университета до в къщи и обратно. Комуникация между тях улесняваше бащата на Кая, защото така по-малко се притесняваше за нея, но останалите подробности продължаваха да му убягват. Една вечер Радо събра майка си и бащата на Кая, за да ги уведоми, че е записал магистратура в чужбина и заминава.

-Това е чудесно, браво Радо, за парите не се притеснявай, докато започнеш работа ние с майката ти ще ти помагаме – Майката гледаше сина си право в очите, а той сякаш искаше с един подскок вече да е заминал, толкова беше развълнуван.

-Къде ще караш магистратурата си…

-Как къде заминавам при Кая.

Родителите се спогледаха, а майката на Радо наведе глава, за да избегне изпитателния поглед на съпруга си.

-Разбира се, логично е, и за мен ще бъде по-спокойно да сте заедно, но кога го реши – попита бащата на Кая.

-Стана спонтанно, имах известни колебания – излъга Радо – но сега всичко е наред, заминавам другия месец.

Бащата на Кая се усмихна прегърна момчето, пожела му успех и избърса насълзените си очи.

Вечерта беше хладна, есента напомняше за себе си. Майката на Радо седеше в стаята на сина си и гледаше през прозореца дървото, чийто листа вече, почти липсваха, също като годините от живота на всеки човек, и как старите ще бъдат заменени с нови, но нито едно листо или година няма да приличат на предишните. Момчето влезна, неочаквайки да види някого в стаята си…

-Искам да поговорим…разказвай, от кога е всичко това – Радо в първия момент не разбра въпроса на майка си, но после се стегна и сините му очи придобиха каменно изражение.

-Не ме питай нищо повече, тя не знае нищо, сега когато замина ще ú кажа всичко и ако е взаимно продължаваме напред, независимо какво мислите вие.

-Как допусна да се появят чувства, та вие израснахте заедно, честно казано не мога да го приема, а предполагам, че баща ú!

След този разговор остана една, голяма празнина между майка и син. Времето се изтъркаля бързо и Радо замина, малко след като му се обадиха от университета.. Пътуването беше приятно и кратко. Когато пристигна на летището, бързо си взе багажа и с нетърпение очакваше да я види. Тъкмо се обърна, за да повдигне багажа си и някой го потупа по гърба. Радо се обърна и гледката, която видя го смая.

- Добре дошъл, „братко“ – Кая се хвърли на врата му, като преди това беше пуснала ръката на момчето, което стоеше до нея – Хей, много си пораснал - пошегува се тя и отново го прегърна – Радо да те запозная, това е Дерек, заедно учим и от известно време излизаме.Той настоя да дойде с мен, за да те посрещнем заедно и да се запознае с теб. Момчето подаде ръка на Радо, а той седеше сякаш беше забравил от къде идва и накъде е тръгнал.

През целият път до квартирата, Кая разказваше как са се е запознала с Дерек, как ú помагал да си пренесе багажа в новото жилище, какво вечерят заедно и къде, колко места са обиколили и какво им предстои да направят тези дни. Пейзажът навън изчезна и единственото, което се чуваше бе буботенето на Кая и шума от колите около тях. Радо слезе от колата обърна се, благодари им и понечи да си тръгне.

-Стой, господинчо, къде така, през цялото време мълча, какво става!

-Уморен съм от път, после ще се чуем – Кая направи знак на Дерек и се доближи до Радо – Да не те обидих или нещо да съм казала!

-Не, просто съм уморен, ще се видим по-късно.

…И както е казала Джулия Робъртс “Знаеш, че е любов, когато всичко, което искаш, е той да бъде щастлив, дори ти да не си част от неговото щастие. ” Но това важи, ако все пак човекът до теб е знаел, че ти имаш някакви чувства.

Радо разхвърляше багажа из цялата си квартира, без да знае къде, какво да сложи. След като се настани отиде до университета, за да си оправи документите и нещата последваха своя естествен ход.

Той се опита да потисне чувствата си и да не показва своята „наранена душа“ и тъй като „Много по лесно е да събудиш у някого любов, отколкото да я запазиш“ засега  той реши да послуша Лафонтен, затова през следващите дни и месеци живота продължи в училище, работа. Четиримата  - Кая и Дерек, Радо и неговата нова приятелка Надя, бяха непрекъснато заедно. Вечери, излети, университет, забавления. Едната година и половина изтече бързо и Радо пожела да се върне в къщи, защото беше успял да си договори страхотно работно място и то много добре платено.

-Кога заминаваш – Кая седеше на стола клатеше нервно краката си напред-назад – Така бързо го реши…

Радо отбягваше погледа ú…

-Имам да свърша още някои неща, Надя трябва да си извади документи и тръгваме, поне още една седмица.

-Добре и ние с Дерек ще дойдем през ваканцията, ако не излезе нещо друго..

За първи път Кая застана пред него и го погледна право в очите мълчейки.

-Какво има – Радо замръзна на място!

-Свикнах да сме заедно тук, а на мен ми остава още малко и си помислих, че ти ще работиш, докато аз завърша и после…

-Кая, ти имаш да караш магистратура, а аз си намерих добра работа и трябва да се върна обратно. Нали Дерек е с теб, когато си готова се върни…се върнете, и тогава пак ще бъдем заедно.

-Не е толкова просто - Кая прехапа устните си - Дерек иска да замина с него, да ме запознае с родителите си и там да се установим.

 

„ Сърцето е създадено, за да бъде разбивано“, сигурно и Оскар Уайлд е имал разбито сърце и затова е написал тази „велика“ мисъл. Но и гордостта е виновна, така че, ако пътищата се разделят, то виновните винаги са двама или повече от двама…

За пореден път Се разделиха - Кая остана, за да завърши университета, а Радо се прибра у дома заедно с Надя. Следваща година премина напълно безинтересно, но най-интересното тепърва предстоеше.

 

„Радослав… и Надя... и техните родители, Ви канят да присъствате на сватбеното им тържество, което ще се състои…“

Кая държеше в ръка покана за сватбата със смесени чувства - „…ако човек през целия си живот тича, прави, струва, за да стигне накрая до този момент си е направо изгубено време“. Очите ú се търкаляха, като топчета по време на лотария и не можеше да повярва, че научава всичко в последния момент.

 

-Бременна ли е!

-Не, просто така решихме, нали ще дойдеш!?!

-Разбира се, не ми трябваше покана, щях да дойда и без нея!

-„Да дойда….“ и Дерек е поканен!

-Няма да стане –след кратка пауза Кая изстреля - ние се разделихме!

 

….Та, нали говорехме за парчетата, дето Господ ли, съдбата ли, някой друг ли ги разпилява и после ги събира, за да ги подреди по нов, коренно различен начин.

„Докато запазвам мълчание, аз не давам съгласие“  -  дали на шега или сериозно го е казал Хуго Щайнфаус, известен математик , който по ирония на съдбата е и поляк, точно като Надя. „…не давам съгласие“ - за какво, че за пореден път ти променяш живота си, а аз ще трябва да променя моя. В началото ми беше доведена сестра, после ми стана приятел, после любима, междувременно и враг, когато ме вкарваш в противоречия, сега може би е време да ми станеш кума, но ти отново правиш „реформи“ и аз трябва да се „реформирам“ спрямо теб“  - мислите на Радо изпълваха цялата стая и за кой ли път той отново попадна в капана на своето мълчание.

Речено – сторено.

Кая пристигна късно вечерта. Баща ú я прибра от аерогарата. Къщата беше тъмна,  майката на Радо и той вероятно спяха. Тя влезна тихичко и на пръсти в стаята си.

“Свободата се полага само на този, който може да поеме отговорностите, които тя носи“ – някой умен го е казал, но тази мисъл караше Кая да се върти в леглото до сутринта, като сама убеждаваше себе си,  че Радо се жени, защото вероятно не може да носи отговорности, ако е свободен.

На другия ден всички бяха красиви, великолепни, както се полага на всяка сватба. Младоженка припкаше напред-назад сред хиляди погледи вперени в нея. Младоженеца стъпваше нервно ту на единия, ту на другия си крак, като от време на време се оглеждаше сред тълпата и я търсеше.

-Мамо, къде е Кая.?!

-Не знам, не съм я виждала от сутринта.

Бащата на Кая се приближи  до Радо и му прошепна нещо в ухото, а после му подаде една бележка.

Радо отвори бележката и на нея прочете:

Съжалявам, но .“Свободата се полага само на този, който може да поеме отговорностите, които тя носи“, аз също, досега,  не можех да нося отговорности  без твоя помощ, но бях  и съм свободна, дори когато ти беше до мен. Ти свободен ли си…

                                                                                    Момичето от върха на планината!

Радо се огледа, после с бързи крачки отиде при Надя…..разговорът им беше кратък, последва шамар, сълзи и раздяла.

 

Послепис

 

-Не бях сигурна, дали ще дойдеш!

-Разбира се, че беше…

-Тук ли започна всичко!

-Не, от тук продължава, от Върха на планината!

 

 

*Постарах се разказа да не стане много дълъг, дано не ви прозвучи, като сапунка, но дори и да е така, исках да е нещо позитивно, приятно четене!