Беля слънцето с поглед – узрял портокал.
Върху мене горещ, сладък сокът потича.
Ставам лепкава, вкусна. Морето, видяло ме,
тича гладно, изплезило бели езичета.
И облизва извивките щедри на тялото.
Всеки мой милиметър крещи от съблазън.
Разпиляна съм вече на частици от цялото,
а душата мълчи, сладострастно наказана.
Но ревниво се спуска на бриза ветрилото
и отвява следите от капките – хищници.
Става пръстчета нежни, които ме милват
по-вълшебно от всяка вълшебна измислица…