С меч разсичаш наш\'та реч
на две неравни половини
сока на безумието да извлечеш
от ранените дълбини сърцевинни.

Ще предаде себе си на теб,
защото вече няма смисъл
да седи в пустия мезонет
с паяжините провиснали,

за да замръзне като вода
и порази със хладен блясък,
за да се плъзга като светлината
винаги и навсякъде,

за да не бъде плач от пъкъла,
потънал в сумрака на гара,
циганката иззад ъгъла
ти разказа своите кошмари.

Тя ще умре гневна и красива
десет лъча преди изгрев,
а ти, благословеният лъжец,
ще си поетът ненадминат.