Тихо ми е вътре. Нищо не говори.
Искам да опиша тишината,
но ми липсват думи. И защо да споря?
Безсловесна е и неизпята.
Има само форма. Няма съдържимо.
Вакуум от звуци безклавишни.
Искам да я скрия в съвършена рима.
Искам да я чуя как ми диша.
Мога да усетя фините и трели.
Мога да си я представя,
как се впиват хищно устните и бели
и светът от болка онемява.
Но не ме допуска стъклената кожа,
толкова невидимо прозрачна,
зад която мога да се обзаложа,
тишината учи се да плаче.