Луната изгря огромна, сякаш житена питка се появи горе в тъмнината. Небето й се стори много тясно и тя се търкулна надолу. Трябваше да покаже на света коя е. Огледа се в реката и възкликна:       
            - Я, колко съм хубава!        
            - Ама, че суета! – възмутиха се звездите и се опитаха да се скрият от срам, но не намериха облак и само въздъхнаха.    
            Кръглото светило не знаеше, че отразява само светлината на Слънцето, нищо че се смяташе за господарка на нощта. Не обърна внимание на думите на дребните, премигащи, трептящи телца и се понесе през планини, гори и полета, та чак до морето. От любопитство, светулките тръгнаха след нея. Луната погали скалите, заигра се с вълните и без да иска изпусна една капка нежност от себе си. Тя падна във водата, но не можеше да плува, не намери за какво да се хване и стремглаво полетя надолу. Когато стигна дъното, се ужаси - пясъците искаха да я погълнат. Тогава незнайно откъде се появи някаква мида, отвори черупката си и я приюти в себе си. Беше доволна, но вътре й се стори много тъмно и страшно. Не искаше да бъде затворник, почна да блъска безпомощно и да се премята насам-натам. Трябваше да излезе, но не знаеше как, а и не можеше. Някак изведнъж натежа като камък и после - утихна…       
            Скоро мидата се появи на повърхността и разреши на течението да я отнесе на брега. Там разтвори черупка, за да покаже съдържанието си. Пред всички блесна малка бяла перла и сякаш ги ослепи. Вълните утихнаха, делфини танцуваха наоколо, славеи запяха в близката гора, влюбени хора видяха пламъчета в очите си, звездите паднаха много ниско и тържествено се поклониха. Светулките угаснаха…      
            Луната сякаш онемя пред тази невероятна красота. Очарована, призна суетата си, отдаде се сама на времето и... засрамена се върна на небето. Оттам вече спокойно можеше да наблюдава нещата и да осветява пътя им…  
            Нейде засвири саксофон и раздра тишината. Щурчета му пригласяха с мънички цигулки. Разнесе се мирис на окосена трева, а след това и на рози. Наблизо узряха и житата. Светът засия. Слънцето щастливо протегна лъчи и го прегърна с тях. Уморена, Луната вече спеше и сънуваше феи, танцуващи в стъклени замъци…             
            Беше само лято, но приличаше на една голяма, невероятна, златна приказка, оставила следи и спомени навсякъде и всекиму…

Рая Вид, 12.06.2015