– Какво си се умислила, Прекрасна?
Тихият, нежен, кадифен глас, който исках толкова да чувам, ме прекъсна в средата на хаотичните ми прозрения. Усмихнах му се и отвърнах закачливо:
- Познай!
- Не мога! Дай ми жокер
- Хайде де, близо е до ума!
Представях си всъщност как с него правим любов през цялата нощ и ще слушаме неспирния дъжд.
- Хмм, чакай да се сетя. - беше трогателно сладък
- Мисли де!
- Ммм, мисля, че искаш да ме изненадаш с нещо специално за вечеря. Познах ли? - едва сдържаше усмивката си, защото вече бе прочел палавите ми мисли.
- И това също! - отсякох със сериозен тон, а той седеше срещу мен и искрено се забавляваше на играта. Понечи да каже нещо, но го обзе нов пристъп на смях, както и мен. Отдавна не го бях виждала толкова спокоен и щастлив. И толкова много себе си.
- Хайде! - подкани ме нетърпеливо - Готова ли си да тръгваме?
- Само да си изпия последната глътка кафе и се изнасяме.
- Според мен, няма нужда да се преобличаш. Защото този анцунг наистина ти стои много добре!
Ех, Боже, неговата прямота и категоричност винаги ме караха да се изчервявам до уши. Нищо не оставаше скрито от тези кехлибарени очи.
- После ще оправяме! - отсече той, защото ме видя да оглеждам неразборията от празните чаши и пепелника. Де факто, последна грижа ми беше. Та нали имахме цял ден и цяла нощ на разположение пред нас! Имахме цялото време на света, отредено за двама ни.
Хвана ме внимателно за ръка и слезнахме пред блока. Дъждът все още валеше и си помислих, че ще ни върви по вода.
- Аз ще докарам колата! Изчакай само секундичка - и се затича през алеята към паркинга. Харесваше ми да ме командори по този начин и затова не възразих. Харесваше ми и това, което се случваше. Харесваше ми да съм с него, да чувам гласа му и да се подчинявам. Опасявах се обаче, че след всички тези емоции няма да успея да се държа още дълго време силна. И щях да капитулирам в ръцете му.
Най - интересното беше, че той винаги беше наясно какво се случва в душата ми и долавяше неща, които никога, пред никого нямах намерението да показвам. Но той притежаваше уникалната способност да ги вижда. В началото това ме ядосваше до краен предел и бълвах огън и жупел и негодувах. Та откъде накъде някакъв си там ще ровичка както си желае в душата ми.
Сега съжалявам, че така съм мислела за него, но определено се притеснявах от присъствието му навремето. Той виждаше буквално през дрехите. Навътре в мен. Както и да прозвучи това.
Трябваше ми доста време за да свикна и да разбера, че е безмислено да се крия. А попаденията му бяха точни и безпогрешни.
И когато си мислеше, че не забелязвам, нямаше сила на света, която да откъсне очите му от мен. Изострен, чувствителен, изпънат към всяко мое движение, жест, усмивка, стараеше се да ги съхрани дълбоко в душата си, за да има какво да си припомня и да се връща по- късно.
Не мисля, че и при мен бе по - различно. Пред него губех себе си, буквално, забравях за всичко останало и светът придобиваше други измерения. И в миговете, в които бяхме заедно, нямаха цена. За тези мигове живеех. За него плачеше сърцето ми.
Действително отстрани погледнато, любовта ни бе една странна бърканица от чувства, силни емоции, но се обичахме. Да, случваше се често да ме ядосва безогледно, сърдеше се като малко дете, търпях капризите му и шарените настроения, но го обичах.
Защото той единствен успя да ми даде всичко накуп. Всичко, от което имах нужда. За да дишам, за живея, да плача, да страдам и да съм щастлива.
Когато го нямаше, мразех времето. Тогава бях като на автопилот.
И вегетирах във някакъв своеобразен вакуум. Но той идваше. Винаги е идвал. Долавяше плача на сърцето ми и се стараеше да е наоколо. Понякога се питах горчиво, дали е имало друг човек, който да ме обича толкова, да ме приема такава, каквато съм, освен Той. И след всяка среща ми трябваше време, за да дойда на себе си. Да се събера някак. Но бе невъзможно. Та всичко от мен бе останало в него.

Следва продължение