uFeel.me
Коловоз
Автор: albicia,  2 октомври 2016 г. в 07:51 ч.
прочити: 484

Ритмичното потракване на влака и прелитащите край прозореца храсталаци почти я унасяха в дрямка. Радина Граматикова обичаше да сяда до прозореца и да наблюдава пейзажа. Не харесваше случайните безсмислени разговори за времето или „накъде отива днешната младеж?”.

Този път беше седнала до вратата на купето. Опитваше се да гледа навън през прозореца на коридора. Обичаше това дефиле, особено през есента. Върна се мислено в студентските години: заставаше нарочно права в коридора и попиваше жадно багрите на планината. Реката беше изваяла червените скали до невероятни скулптури, които на фона на подпалените от есента гори, пресъздаваха истински спектакъл. Младата жена мислено прибавяше реч и на места музикален съпровод, и пиесата оживяваше. Няколкото часа монотонно клатушкане минаваха неусетно, а тя се прибираше заредена с вдъхновение.

Така неусетно изтече и голяма част от живота й – все заета да превръща скучните уроци в завладяващи представления. Все по-рядко изпитваше удовлетворение през последните години. Уморена ли беше? Изчерпа ли се вече? Младите хора живееха в друга реалност. Струваше й се, че не забелязват дори сезоните: понякога идваха по тениски в най-лютите студове, а с ботуши в летните жеги. Ходеха с приведени рамене, сякаш всички до един бяха болнави, но това, което най-силно я тревожеше бяха погледите им – изпразнени от любопитство.

Влакът спря по-рязко от обичайното и тласъкът я извади от размишленията. Край вратата на купето преминаха мъж и жена на средна възраст. Мъжът стискаше ръчичката на момиченце на около шест годинки. Подминаха единственото празно място в купето и се настаниха в съседното. Радина беше готова отново да потъне в размислите си, когато погледът й срещна две широко отворени, пълни с искрено детско любопитство очи. Те се задържаха върху жената точно един кратък миг – навън имаше далеч по-интересни неща от скучната леличка, навярно отегчена, както всички „големи хора”. Момиченцето може би за пръв път се качваше на влак или не беше пътувало през дефилето. То разпери ръчички, после ги залепи на стъклото, сякаш искаше да хване част от прелитащия пейзаж. Протегна много високо едната си ръка, а очите му сякаш политнаха в посоката, която сочеха пръстчетата.

– Бабо, виж каква голяма планина! Бабо, бабо, виж, виж я колко е красива! И цветна!

Радина не знаеше дали не се получи отговор от съседното купе или тя не беше достатъчно близо, за да чуе, но остана с впечатлението, че момиченцето е неудовлетворено. То, обаче не се отказа. Любопитните кафяви очички танцуваха на подскоци по причудливите скални форми:

– Бабо, виж, бабо! Онези червени дървета как се държат там на скалите? Навели са се и ме гледат... Аз мога ли да се кача там, бабо? Ще ме пуснеш ли някой ден да ги питам?

Момиченцето, леко разочаровано, се обърна към купето, в което седяха баба му и дядо му. От там явно отговор нямаше. Няколко секунди по-късно детското челце залепна на стъклото. Ръчичките ту се разперваха широко, ту се събираха близо до личицето, сякаш се опитваше да измери разстоянието от единия хребет до другия.

– Бабо, как се нарича тази голяма и красива планина?... Като порасна, ще си направя къща ей там... бабо...

Преодолявайки желанието си да доближи детето и да поведе така желания разговор вместо явно заетата му баба, Радина отново си зададе въпроса, който я мъчеше през последните години: Кога тези будни деца, родени поети, изгубват страстта си да задават въпроси? Кой унищожава пламъчето на любопитството в очите им и ги превръща в апатични тийнейджъри? Кога тези преливащи от въпроси устнички биваха залепвани и се прекратяваше общуването дори между себеподобни?

Виждала беше Радина Граматикова и други такива жадни за знание детски очи. Очакваше най-накрая да дойде времето да постъпят и в нейния клас, но това не се случваше вече дълги години. Къде по стълбището, наречено „училище”, биваше посичано присъщото детско любопитство? Как да намери вярната рецепта срещу епидемията от безразличие?...

– Бабо, бабо, искам да се разходя по тази приказна планина! Виж я, виж я колко е красива...

В този момент от съседното купе се подаде една ръка с пакетче снакс:

– Гледай и мълчи! – произнесе заповеднически гласът на дядото.

Ръчичката, която до преди малко обикаляше по прашното стъкло, посегна към съдържанието на пакета. Настъпи тишина. Само очичките продължаваха да обхождат разпалените в цветовете на есента възвишения.

Въздишката на Радина стресна спътниците й в купето. Явно никой от тях не бе забелязал нито момиченцето, нито случката, развълнувала учителката. Тъмнината на безразличието заля всички, когато влакът навлезе в поредния тунел. С нахлулата отново светлина в края му единствено госпожа Граматикова успя да види проблесналия за миг надпис върху стъклото, по което бяха танцували малките ръчички. Написан сякаш с пръстче, твърде несръчно, но достатъчно четливо: „Гледай и мълчи!” 

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2025 uFeel.me