Полегнала сама във тишината,
с коси застлала топлото легло,
целувам си душата тъй позната
и пак наричам думи за добро.
Преглъщам си сълзите онемели
за щастие родени, не тъга
и моля се, да дойде друго време
та в светлата любов да се врека -
в очите си, два извора кристали
в ръцете сплели мислите ми с жар,
във миговете слети, клетва дали
в морето буреносно да са фар.
Та бурите да виждам отдалече,
вълните хищни, острите скали
и този свят, на болката обречен,
да спре като хинин да ни горчи.
Полегнала, рисувам си оазис
с вълшебна четка, същи божий Рай.
Дано до утрото да го запазя.
Нали сънят е приказка без край.