Колко искам да обичам, както ти – мен. Чак до мозъка на костите. Разтърсващо – от следите на охлюв с непредсказана сеизмичност. Чак до разкъсване нишките на плътта - от егоизма износени. Тази обич пред мен все ми се губи. Уж трябва да е порой, а тече трудно. Душата ми пълна е с бентове от самозаблуди и от мимолетни целувки - разпокъсана тундра. Зад всеки стрък скрит е спомен за зелените ти очи, но само вятърът на конете в гривите стихове шепне. Няма кой песента на щурците да насърчи. Самотата ми нощем, без теб, е неудобна и лепкава. Тогава даже не съм и чер йероглиф да опиша спотаеното охкане. Тялото ми лежи като китара без гриф, по който само ти можеш да четеш с пръсти мохерни