Защо си спомням за каруците,

които пееха по пътя за полето,

стопанин под каскет и куче,

реликвен впряг, заминал надалече?

Между канатите – трева,

дъхтяща още детелина,

пчела, залъгана от утринна игра,

стакато в колела и грижа.

Така блестят телата на конете!

Помазани с извивки на бакър,

изящен тръс, копита светят,

любовен въздух вдига гръд.

Изплаква младенец, петел

пропява. Стопанка вика дребна гад,

пече се хляб и струя дим вестява,

че има дом между кирпич и треволяк.

И тая песен на пътуваща каруца,

камбанен реквием на свят,

тъй мил и нужен, но изгубен,

един тотем на селския ни нрав.

Погреба някой време „оно”.

Идилията отъня до своя край.

Ни глас, ни  лай – една трева

доде очите стигат. И болят.

08.16 - тина