Трепери ми гласът и въздуха ми спира.
Умората тежи, но сърцето не умира.
Не виждам нищо, погледът ми замъглен е.
Но какво от това?... Щом той до мен е.
Опитвам се дишането да нормализирам.
За Бога, защо не ми се получава?
Тръгвам на някъде, а после се спирам,
целувка по челото - няма по-красива наслада.
Изведнъж нещо в мен трепна.
Какво се случва, не знам.
че заради него няма да се предам.
Дъждове и бури се скитат в душата ми.
Улици дълги прекосяват краката ми.
Мрежи замъглени виждат очите ми.
Сърцето борещо се, само то помни,
любов погубва и любов спасява.
Само за това имам представа.
И как да не си благодарен, кажете?
Щом паднеш, той протяга ръцете.
Хваща те здраво и те прегръща.
Изумена останах, когато разказа ми.
Изумена съм сега, когато разказвам ви.
Благословен е този, чиято награда
е възможността не да взема, а да дава!