Крещяща тишина взриви нощта -
събужда с онемелия си вик
отдавна незаспала самота,
тъга родила във злокобен миг.

Невиждащи очи пронизват лик,
забравен в спомените неродени
и погледът, останал без светлик,
с лъчи изгаря пламъци свещени.

Изстиналата кръв покрива с жар
измамата за утрешното време
и само удар във сърцето пял
успява миг от вечността да вземе!

А спомени за утре си кръжат,
сами и неприемани - умират,
но сякаш в омагьосан кръговрат
към себе си душите път намират!

Антоанета Александрова