Морето тук е с цвят на блян, окъпан в мляко.

А всяка жива твар от слънчев лъч е кръстена.

И притаила дъх земята чака, чака... Още чака...

Като ръка. Като могила. Неизменно същата.

А пътникът – неустоим любовник на илюзии –

с  нозете си целува чужди, сухи друми.

Но няма вечно да са благосклонни Музите

и скоро, много скоро ще са неми думите.

Сълзите му ще са единствен бряг – оголен.

Сърцето – кръстопът, посоките в мъгла.

Ще погребе илюзиите във юмрук и ще се моли

на птиците да изкълват умората в заспалите платна.

Морето тук е сън, небето – чаша козе мляко,

дъждът – амброзия, а вятърът – прохладна къща...

Тя, обичта, е притаила дъх в очакване Итака,

а всеки път – начало на едно завръщане.