Лято е. Слънцето се e оцъклило на небето, сякаш се готви тайно да запали всичко наоколо. Жега е, та не се трае, а аз съм се проснала уж на хладина, а като гледам – все припек. Също като диня съм на сергия под дърво, дето сянката му се мести по цял ден и моя милост с нея. То и там жежко, ама пусти килограми не се махат, нито апетита ми и сякаш от тях ми става още по-усилно в тая мараня. Точно така – дебеличка съм, закръглена и приличам на любеница и то по един друг начин – мой, дето само аз си го знам. Дрънча на кухо, щото така дрънчи кратуната ми, сиреч тиквата, тоест - главата ми, де, пък и в тая горещина какво да мисля? Само бръмбари и мухи там са се събрали и се чудят как на гоненица да играят, а аз – на коя кълка да се изтегна. И уж диета пазя – ям само плодове, таратор и сладолед, пия вода и се плискам на чешмата, ама пусти задни части и бирено коремче – не ме напускат. Лепнали са се за мен и вместо с фитнеса, дето по час го практикувам и със сушата, да се изпарят, те не мърдат… Като че ли презрявам, и ще се пръсна на парчета. От жегата ще е, от какво друго? В студеното време се обличам, прикривам това-онова, а сега – някак поразголена с потник, къси панталонки и сандали, ща-не ща - тлъстинките ми са на показ. Направо ме е срам, но ако се навлека - ще тече пот от мен като из ведро, но пак няма да отслабна /пробвала съм/ и затова стискам зъби и само пуфтя като стар парен локомотив. Отчаяна съм до краен предел и ми иде чак гола да хукна и да търся някъде езеро, та дори и гьол, но ме спира мисълта някой да не ме вземе за охранено прасе и да ме заколи като едното нищо ей тъй – посред лято. То и дините ги колят, ама нейсе! Та, се чудя и се мая какво да сторя, та хем да ми е леко, хем да ми е хладничко, но нищо не ми идва на ума… И точно тогава, ни в клин, ни в ръкав, чувам думите, идващи като от оня свят не на кого да е, а на моята половинка, дето ми се води по документи за… мъж:              
           - Споко, миличка! Аз и такава те харесвам… Сипи сега една мастичка и ела да те гушна, та - да разхладиш душата ми!         
           Търкалям се послушно към него, като внимавам да не се натъртя някъде, та после да не се изправя съвсем и… се сещам изведнъж какво се иска от мене. По дяволите! Толкова ли съм изстинала вече? А и кога успяха да ме откъснат?...      
            Ей, това лято съвсем ще ме подлуди! Пуста жега! Мира ми не дава…

Рая Вид, юли 2016