Плътни сиви облаци. Леко ръми и сипе упорита монотонност.
Хората, вдигнали чадъри, вървят някакси попили от сивотата на небето.Не обичам чадър, нито качулка. Вървя към работата, но не бързам, имам време. Винаги тръгвам по-рано. Обичам по пътя си да  разчепквам нещо - проблемче, емоцийка или каквото ми падне. Но днес ми е кухо и празно, и толкова тихо, че ...

- Какво си се стегнала - попита Сърцето ми.
- Не зная как да се облека, защото Тоти днес все едно го няма - отвърна смутена Душата ми.
- Имам идея. Ето ти тази мисъл -
\" Големината на сянката ни зависи от това,
колко високо сме сложили Слънцето!\" -
има различни нюанси - каза й Умът ми.
- Не тази, може би малко по ... - сякаш на себе си отговори Душата.
- Пак имам идея, ето -
\" Когато сме обърнали гръб на Слънцето в себе си,
вървим след сянката си.\"- 
горд със себе си каза Умът.
- Не, тази е много ...
- Добре де - заупорства Умът - ето -
\" Когато разчистим облаците в себе си и Слънцето заблести,
всички около нас усещат топлината му!\".
- Това е! Прекрасна си в нея - въодушеви се Сърцето  - ей сега и аз ще лепна една синя усмивка в очичките на Тоти.

Боже,  сигурно днес нещо  не съм наред. Ми, да - изпод чадърите хората започнаха да ме попоглеждат по-особено и ...
да ми се усмихват.


.