05. Oct. 2016.
Техните сърца трептяха в синхрон,
ненарушаван от нищо извън тях.
Той, той ги наблюдаваше.
Но, но не им влияше.
Защото те бяха сами,
сами в един пренаселен свят.
Поне така си мислеше нейният човек,
който непрекъснато обгръщаше снагата й
с ръцете си.
Техните дробове дишаха самостоятелно.
Но сърцата им туптяха в синхрон.
Той, нейният, си представяше непрестанно,
че образуват едно тяло.
Той, оня далечният, оня другият,
само наблюдаваше отстрани,
далечен на тях двамата,
далечен на майката природа.
Но те не знаеха,
че той всъщност беше родител.
А именно, всячески този стремеж
подчиняваше и тях,
на богинята, наречена просто
Л Ю Б О В .
Не беше ли техният трептих,
по детски свят, недокоснат от тлен,
устремление към вечен живот.
А, за да бъде животът вечен,
трябва да се наследява в поколенията,
сменили дъха на есенно-окапалите листа
с пустинно запъхващия мирис
на машинно-мазния петролен мазут.
Ние, ние бяхме се устремили
към електронно-компютърния век.
А те, те нашите деца,
ще мерят ли огромното в нанометри ...?
Но, но ситуацията беше невъзможна.
Защото, защото оня, когато го има,
не е точно като нашия оня,
и винаги ги забърква едни объркани
неща.
Анди