Орехът отрязали са, бабо.
Дънерът стърчи черен в земята.
Оборът е ням, с отлитнало стадо.
Ти на мен остави днес тъгата.
Виж, дуварът подпира небето.
Не бой се, то няма как да се срути.
Расте със секунди в мене детето,
което прибира стомните счупени.
Асмата тук-там съвсем оредяла,
в листата е сгушила гроздето.
Гледай, богородички съм набрала,
от твоите, нежните – розови.
Знам, не обичаш, че ще изсъхнат,
но исках нещо от теб да си взема.
Детството тук оставям разпръснато,
преди пътя към града да поема.
Ти само ме гледай, така – отвисоко,
аз ще поплача сама до герана.
Няма, няма да сбъркам посоката.
Като сълза само тук ще остана.