Зазидана в гърдите ми мъка
ломи безпризирно омерзение,
на гнева опънало лъка.
Преглъщам с презрение
обидата тровеща мисли и дух
и водопад от ярост у мене се пръска.
Потулвам във шепи погледа кух
и пролкинам съдбата - тази ощипана гъска,
отскубнала от мене прецето любов,
с което галех околния свят.
За всичко бях напълно готов,
но не и на безОбичен глад.
Защо отхапа от мене, хиената долна?
С какво не И угодих!?
Дали сега е доволна,
че духосъсипваща болка в мен приютих.
Повдигам шишето бездънно и пия,
глътка по глътка си наливам отрова всесилна.
Като вълк срещу месеца вия
и кръв пред очите ми се лее обилно.
Не искам за мене пощада,
защото знам, че бих я отказал на друг.
Яростта искам, аз, за награда
и на камбаната зловещия звук.
Мъст и нищо друго в замяна
не бих приел от съдбата- гъската грозна,
Вече е късно дори за промяна
отровата ме е сковала венозно.
Сърцето лъха на ледена хлад
и няма нищо топлещо в мене.
Светът се е размазал без цвят
и тъмно е в душата ми... даже и денем.