Малка снежинка се спусна точно на мястото, където Никълъс бе опрял носа си на прозореца. И май... като че ли я усети?!

Този момент го върна години назад в неговото детство. Обичаше зимата. Спомни си как скачаше в кишата, а после лягаше под някое дърво да си направи ангел. Спомни си и снежния човек на двора, с когото споделяше приключенията в училище, а вечер загръщаше с шал – за да не измръзне. Понякога дори се будеше нощем за да провери дали не си е отишъл.

Видя го и сега. Появил се сякаш от нищото. Стоеше до пейката под неговия прозорец. Помаха му. И той отвърна.
Прииска му се да излезе и отново да си поговорят. Както едно време. Но проклетият прозорец все заяждаше.

Не можеше да го изпусне пак. Трябваше да му разкаже за пътуването си и за странните същества, които бе срещнал по пътя.
Грабна близкия стол и заблъска стъклото, което упорито отказваше да поддаде. Блъскаше и блъскаше може би с часове,
а снежният човек бавно започваше да се топи, докато накрая след него остана само мъгла.
Ник захвърли стола встрани и се свлече на пода придърпвайки любимият шал – онзи от детството, по-близо до сърцето си. И заплака...

Санитарят  дойде да го успокои с поредната доза “шарени бонбони”, но го намери необичайно притихнал.
Високият едър мъж, облечен в бяла престилка пристъпи плахо напред. По лицето на пациент номер 207 беше останала една последна сълза... снежинка.

 - Сега, приятелю... ще му разкажеш приключенията си...