На страховете  по тънките струни

мажорно самотата скрибуца.

Композира  умело, не ноти,

а стихове - спънати, куци.

 А душата, свита във вакуума

на  абсолютното  нямо безверие,

стене тихо,  отново ранена

от абортирали,  тежки съмнения.

От очите ѝ  капят илюзии

и мисли - погребани грешници,

изгорени от неказани истини

във светлината на догарящи свещници.

А  утрото закъсня по презумпция -

попаднало бе във  задръстване

от аварирали тежки безсъници

и  неми кошмари - все същите.

И скърца ритмично молива

по листа, задръстен от рими,

рисуващ  безплътни  видения

на вдъхновения - мъртвородени.