Ще я оставя да се мота в хола.

За нея, за тъгата си, говоря.

Като устата стара недоволница

да сипе жал и да мърмори.

Не спира да ме дърпа за сърцето,

да го мори до горна невъзможност,

нагоре, долу...пърха пиле клето,

а екагето сеизмично моли се...

Старае се тъгата да унивам,

насила свлича лятната ми рокля,

наплита бръчки, зеницата свива,

небето ми увисва в ниска облачност.

Една оса изпрати да опява,

заблъска се горката без задръжки.

Без летен цвят, без топла ръж,

под похлупак сме двете. Търсим изход.

Ще я оставя да се намърмори,

да свършат сили. Да се кротне.

Като дърво, изсъхнало, без корен,

секачът на нощта да я прогони.

Довиждане, тъга! И скука!

От името на паяци и малки котки

и в сладко-киселия дъх октомври

ще се завърна лятна и спокойна.

Ще си увия богородичната мъдрост

в бонбон от билки и гадинки.

Ако навън е студ и мрачна сложност -

в сърцето ми пчела плете картини...