За твоя муза реших, че съм родена,

но съм изпуснала в пространството  мига.

Сега съм бримка от кошница изплетена,

да сложи някой друг, своето “Остани“…

Пируваш нейде с моите мисли,

в мрака не сънуваш чуждите мечти.

Ти вече глух не си и ще допусна

това, което чувствам, пак да се взриви…

Рожба на съдбата, другата,  съм вече,

изтъкана от недостъпни  за света очи.

В тях не се оглеждай, ти, човече,

за да не видиш, как сърцето ми кърви…

Не си дошъл от нищото и аз го зная.

От висините си се спуснал с лекота,

за каквато мога само да ридая,

да я докосна за малко жива  красота…

Ела в моите обятия за дълго.

Не вярвай!  Тя,  самотата,  не крещи.

Клишета ще останат само думите,

от теб, от мен, изплакани в зори…