–Ами това е, Зафиро… всичко си е както го знаеш … само дето теб те няма, ама… хайде, до утре… - прокарваше ръка Пейо по надгробния камък, галеше снимката на млада жена, гледаше как се разпуква августовската зора и после се прибираше в къщи.
Гробът на Зафира Пейо направи още преди петнайсет години в края на двора, до чимширените храсти – какви ли не приказки и клетви чу, но дума не даде да се изрече да я носи там, на Черна поляна, където бяха всички, отишли си от белия свят.
Зафира си я доведе отдалеко – беше само на 18 г. - момиченце, току-що завършила гимназия. Едно такова слабичко, с черни живи очи и дълга коса, стъпваше леко и красиво, като че ли по застлана с пари пътека вървеше, и снагата й се полюшваше леко и тънката й талия беше толкова красива, по момински… да, красавицата на селото беше Зафира.
Като я доведе, майка му ги надума едни - не е за разправяне. Пейо се уплаши заради момичето и викна, хвана жена си за ръка и се прибраха в стаята. А сутринта като погледна през прозореца и я видя как тичаше по двора след пиленцата – камък му падна от сърцето. Тогава разбра, че Зафира ще е винаги негова.
Майка му все мърмореше:
–Ти луд ли си, бе Пейо – от дете да искаш дете! Дърт пиргишин си се източил , на четирийсет стана и пак не ти увира акъла! Казах ти – ей я Неделя – едра, пращи от здраве – хем ще ти натъркаля сума ти и деца, хем ще ти работи по цял ден и няма да я чуеш да се оплачи!
Мълчеше Пейо, но когато се роди Любчето грееше от щастие! Второ дете не им се даде, но Пейо много обичаше жена си и като че ли колкото повече остаряваше - повече се привързваше към лудешкия й смях, радостта, която пръскаше край себе си, красотата й, която извираше някъде от сърцето й, знае ли някой от къде…
Докато един ден не се върна по обед и не я видя до стобора – говореше нещо с оня Стойно дето ни мома се загледа по него, ни семейство успя да завърти. Черна пелена падна пред очите на Пейо. Викна силно:
–Зафиро!
Тя се обърна и като го видя грейна цялата, затича към него. Хвана я за ръка и я задърпа нагоре към стаята им .
–Какво говориш с тоя, откъде го познаваш?
–Говорехме за преждите, които носи от града, Пейо, какво ти става? –Що не ми кажеш,че искаш прежда, аз ще те заведа в града, ще си избереш, казал съм ти с чужди мъже да не говориш!
–Станало ли е нещо, да не би Любчето…
Докато изричаше последната сричка Пейо не разбра как я удари през устата. Зафира падна на пода. Не заплака. Той се вцепени, не знаеше как стана това.
–Зафиро, не ме ядосвай, стани, не исках…– подаде ѝ ръка. Тя стана сама, изтри кръвта от цепнатата си устна и излезе.
От тоя ден все тъжно го гледаше, малко говореше, промени се някак. Вечер си лягаха заедно под една завивка, но Пейо не смееше да я докосне, чувстваше се виновен. Не можа да ѝ се извини, трудно му беше - пред очите му все оня Стойно с алчния поглед, изпива с очи неговата Зафира! Отдалеко я гледаше с мрачен поглед и свита душа. Така се изниза година. Зафира залиня, посърна, все я заварваше полегнала и когато я закара в града казаха, че било късно. Рак било и тъй щяла да си отиде.
Когато Зафира издъхна в едно ранно октомврийско утро, падна първата слана за сезона. Пейо седеше до нея коя поредна нощ и все я молеше за прошка, но тя не отлепяше уста. Само накрая го погледна с ония нейните големи очи, прошепна: „Обичам те ”, разтвори се в сълзите му и отлетя…
Люба се върна за погребението на майка си и после се запиля. Пейо не знаеше къде е. Зафира зарови там, до чемшира, под чардака. Всяка сутрин отиваше при нея и й говореше. Не го свърташе, особено от три - четири сутринта нататък. За него нощта беше приключила. С това празно легло и снимката на Зафира до него, къде ти…
Само Добра – съседката – му остана. Съученици бяха, помагаха си в самотията, че и Добра не случи на мъж. Рано овдовя, с двама сина на ръце остана, но ги изучи, сега из чужбините живееха.
Отслабна Пейо, изсъхна като горско дърво. Изгори го таз вина! Ако не беше Добра да отиде вечер да му сипе топла супа, да му каже някоя дума - нямаше да оцелее.
Една вечер Пейо не издържа и се разрида пред нея. Добра мълчеше и го слушаше. Остави го да си изплаче болката. Като го видя как клюмна, за първи път му каза:
–Пейо, стига вече си се обвинявал за нещо, което си е божие дело, ние не знаем оня отгоре кому колко е отредил! Знаеш,че Зафира си обичах като своя дъщеря – кой ви посрещна с цветя като влизахте в село – аз, кой все си говореше с нея и й помагаше и за готвене, и за шиене, и за плетене, че майка ти жива щеше да я изяде – аз, нали тъй, Пейо? Знам ти аз на теб тежката ръка, ама сърцето ти е мило и обичливо, затуй сега ще ти кажа – кога удари Зафирчето заради оня Стойно, тя при мен дойде – цял следобед плака в скута ми. И все това нареждаше : „…как лельо Добро, как можа Пейо да ме удари, че аз нали само него си обичам и сега съм заплела един хубав пуловер за рождения му ден, крия от него, че да е изненада, нали Стойно носи прежди от града и от него купувам, а Пейо помисли, че аз с него…” и пак се захлупваше да плаче. Тъй да знаеш Пейо! И друго ми каза тогава Зафирчето : „ Пейо не знае как все ме боли тук отдясно, лельо Добре, цяла година вече, ама и ти не му казвай, да не го тревожим, че само него си имам, като го натопля и то ми мине…” Разбра ли Пейо – тя си беше болна година преди ти да сториш таз беля дето и аз не съм ти простила, но…!
Господ такива птичета като Зафирка ги прибира рано, да ги помнят хората млади и красиви, ха, стегни се малко!
Тоз живот за мъка ни е даден – е, имаме си и по някоя друга капка радостчица, тъй е, хайде, аз ще тръгвам.
Стана Добра, а Пейо гледаше онемял – това не му беше идвало на ум! Помнеше, че като сложиха Зафира в ковчега, Добра пъхна едни куки с някаква плетка и му подшушна :” Тъй се слага на пътниците, да си имат работа и за оня свят”, ама нали не беше на себе си, забрави начаса. А сега?
–Хайде, ела да ми светнеш стълбите де, ще падна да се пребия, то все тая, ама ще тегля, че и ти покрай мен – извика Добра.
Стана Пейо изпрати я до тях и бавно се върна в двора. Така, Зафира била болна отдавна, що не му е казала Добра, може пък като е било в началото да се лекува, нали тъй разправят, ама и тя отде да знае, че е било сериозно.
Заплака Пейо насред двора , с мисълта за почернения си живот и с дупка в душата, едва качи стълбите и легна тъй както си беше с вълнения елек.
Сутринта осъмна още по тъмно на гроба на жена си и занарежда : „Защо, Зафирче, защо не ми каза, защо ме остави сега сам, толкова те обичах, друга не съм имал в тоя живот, само ти си ми беше, какво да правя сега, какво…”