Хортензии

След толкова отронени сезони

слънцата побеляваха невидими.

И топлех вместо тях градината,

когато само аз будувах в синьо.

Овалваше ме първата зорница

и щедро подарявах себе си

на птици неми, на пчели за вино,

на морния съсед, наминал в девет.

Бях лоно и съсъд бездънен,

бях хлебна пита и парфюмен клей.

За тъжния – неволно вдъхновение,

за влюбените – шепнещ анапест.

Без аромат и слава бдях за вас,

души човешки, морни твари,

бях великан за прашния пейзаж,

невзрачен храст за горните етажи.

Обичаше ме само тя. Жената мъка.

От детството до старостта й бях

свидетел на съдба разлъка.

На малките й часове от страх,

че той не носеше от път надежда,

че в троскот и нехаен треволяк

умираха мечтите й за нежност.

Сега и двете сме с години прашни –

жената с тъмносините очи,

която плачеше под мекия си шал.

Сълзите й – бои от толкова звезди,

хортензии родиха в своята печал.