Заваля и в душата ми легна
октомврийската сива мъгла.
Като сянка на котка пробегна,
от предишна любов спомен благ.
Непонятното утре увисна
върху тънко, самотно въже
и сърцето безмълвно поиска
пак да стане изкусен лъжец.
Есента ме погледна в очите
с жълтовлажна до кости тъга.
Зимна мойра без глас ме попита
дали виждам вкуса на снега.
И изтече от пръста ми пръстен
върху тъмния ъглинов под.
Под последния стол да възкръсне,
като паднал - търкулнат живот...