Дърветата са морави по здрач,

отцежда спомена си късна птица.

При тъмните жени да утешат тела и гняв

си идват с раници неутешимите войници.

Под техните обувки – само пепеляк,

но той изписва драми за нарочен прицел.

Из редовете – може би полувина и яд,

бинтовани надве-натри, до писък.

Писмото е полегнало по кожа,

по тънката й пропусклива подвързия,

възможно ли е, или само е подкожно

да си убит-недоубит, но с обич жива?

Стои на другата земя и дебне вълче

предателството като сукин син.

Ще те отнеме – колко му е да се свърши

с един боец за чест! С един каприз!

Разбирам те и с тебе за мишена,

под тъмни небеса, (напуснати, без бог),

ще се изправим, за да ни прострелят,

щом всички искат дяволския рог.

Но щом загиваме предателски и братски,

а каузата се пълни от пешаци –

ще оцелеем въпреки кръвта ни

и из калта ще драпаме, за да ги пазим.

П.С.  за една болка на недоубит ветеран

10.16 - тина