Аз толкова бавно узрявам. Отвътре започвам.
Кората се сбръчка отвън и напука се семето.
А свети сърцето в зелено и плодната почва,
откърмя душата ми с капчици сила от времето.
Надминах по бавност и круши, и дюли, и мушмули.
Тръпчива, стипчива и някак ненужна, плътта ми е.
Но странните вкусове, в себе си дето съм гушнала,
са само за близки, понеже видът ми измамен е.
Ухая на нещо, което е пило от слънцето
и някак магично изчезва в прегръдка от лято.
Нанизвам парченца целувка на някое трънче
и мъничко кръв се премесва с небесното злато.
Отпивам от времето кротко и с него съм свързана.
Защо да се лъжа, че страдам? Не съм и обидена.
Аз толкова бавно узрявам. И никак не бързам.
Отдавна презряха и капнаха фините видове.