Тази сутрин се събудих,
що ме стресна не разбрах
и толкова се учудих,
ахнах от туй, що видях.

През нощта бе наваляло-
хубав, чист и пухкав сняг,
всичко беше побеляло
зимата бе дошла пак.

Туй е радост за децата
ще има смях до бога,
за тез с болките в краката
е само за тревога.

Бой с топки и пързалки,
и снежното човече,
колко старците сме жалки,
колко ний сме далече

от таз радост неприкрита,
от този безгрижен смях,
старостта ни веч не пита,
а трепериме от страх.

Красотата не изпълва
с радост нашите сърца,
болниците днес се пълнят
с счупени ръце, крака.

Този сняг сега не радва,
мъчи се да ни гневи,
но да страдаме не трябва
той е в нашите коси.

Там е той и не от вчера,
а от много , много дни.
всеки философски гледа,
щом и младост отлети.

Няма как да го отминем,
туй сезон е за беда,
нали нашта есен мина,
готвим се за зима зла.

Ако е сърцето младо
и не иска да тъжи,
трябва тази радост само
с младите да сподели.

Да се върне то тогава
в миналите славни дни,
спомен детството оставя
в труден ден да го крепи.